ROgift.ro(magazin de cadouri)

Изкуството да обичаш



„Изкуството да обичаш” е малка книжка, която се прочита на един дъх.Самото заглавие е цяло предизвикателство.Да се пише за любовта е трудно …Какво ли е да се опитваш да я анализираш и представиш като умение, като нещо,на което с повече тренировки и упражнения можеш да се научиш?!

         Големят психолог тук в малък обем, ясно и убедително представя схващането си за комплексния и наситен със смисъл за човешкото съществуване характер на любовта и по-важните изкривявания на това понятие, станали особено актуални през съвремието.


Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.
Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
Всяка теория за любовта трябва да започне с теория за човека и човешкото съществуване. Произхождайки от животинското царство, човекът е превъзмогнал природата, но веднъж изтръгнат, вече не може да се върне при нея. Веднъж изхвърлен от рая, който всъщност е състояние на първоначално единение с природата, херувим с огнени мечове му препречва пътя назад. Човек може да върви само напред, развивайки своя разум, откривайки една нова, човешка хармония, вместо безвъзвратно загубената предчовешка такава.
Човекът е надарен с разум - той е същество със самосъзнание и осъзнава себе си, своите ближни, своето минало и бъдещите си възможности. Това съзнание за себе си като обособена същност за краткия му собствен живот, за факта, че се явява на света и си отива от света не по своя воля, за това, че ще умре преди любимите си същества или те – преди него, осъзнаването на неговите самотност и изолираност, съзнанието за безпомощността му пред силите на природата и обществото – всичко това прави неговото обособено, изолирано съществуване един непоносим затвор. Ако не успее да се освободи от този затвор, да излезе навън, приобщавайки се по някакъв начин към хората, към света навън, той би загубил разсъдъка си.
Човекът - през всички епохи и във всички култури - се изправя пред решаването на един и същи въпрос: как да преодолее отделеността, как да достигне единение, как да трансцендира своя собствен индивидуален живот и да намери хармония. Въпросът е все същият за първобитния пещерен човек, за бродещия със стадата си номад, за египетския селянин, за финикийския търговец, за римския войник, за средновековния монах, за японския самурай, за съвременния чиновник и за фабричния работник. На въпроса може да се отговори чрез анимизъм, чрез човешки жертвоприношения или военни завоевания, чрез отдаване на лукса, чрез аскетично себеотрицание, чрез всепоглъщащ труд, чрез художествено творчество, чрез любов към Бога и чрез любов към Човека.
Един от пътищата за постигането на тези цел представляват всевъзможните оргиастични състояния. Те могат да имат формата на самопредизвикан транс, понякога с помощта на опиати. Доколкото пък тези ритуали се извършват колективно, добавя се и чувството за сливане с групата, което прави това решение още по-действено. Тясно свързано, а много често и съчетано с това оргиастично решение, е сексуалното преживяване. Оргазмът може да породи състояние, близко до транса или до въздействието на определени наркотици. Обреди на колективни сексуални оргии са били част от множество първобитни ритуали. Както изглежда, след оргиастичното преживяване човек може известно време да живее без твърде много да страда от своята отделеност. Но постепенно напрежението от безпокойството се засилва и отново бива притъпено чрез повторното извършване на ритуала.
Формите, които индивидът избира в една неоргиастична култура, са алкохолизъм и наркотично пристрастяване. Противно на участващите в обществено предначертаните решения, такива индивиди страдат от чувство за вина и угризения на съвестта. Макар че се опитват да избягат от изолацията, намирайки убежище в алкохола или опиатите, те се чувстват още по-изолирани след като оргиастичното изживяване премине и това ги подтиква да прибягват до него с нарастваща честота и интензивност. Малко по-различно от това е обръщането към сексуалното оргиастично решение. Донякъде това е естествена и нормална форма за преодоляване на отделеността и частичен отговор на проблема за изолацията. Но при много хора, при които чувството за отделеност не се облекчава по други начини, търсенето на сексуален оргазъм придобива функция, която не го различава особено от алкохолизма и наркоманията. То става отчаян опит за бягство от тревогата, предизвикана от отделеността и довежда до все по-нарастващо усещане за отделеност, тъй като сексуалният акт, лишен от любов, никога не хвърля мост над пропастта между две човешки същества, освен само за миг.
В съвременното западно общество единението с групата е преобладаващият начин за преодоляване на отделеността. Това е единение, в което индивидуалното “Аз” до голяма степен изчезва и където целта е да принадлежиш към стадото. Щом съм като всички останали, щом нямам чувства и мисли, които да ме правят различен, щом се придържам в поведението, облеклото, идеите към образеца на групата, аз съм спасен; избавен съм от ужасяващото преживяване на самотност. За да постигнат такова подчинение, диктатурите използват заплахи и терор; демокрациите си служат с внушения и пропаганда. Между двете обществени системи обаче има една огромно разлика. При демокрациите е възможно неподчинение и то по никакъв начин не отсъства напълно; при тоталитарните системи, отказ от подчинение може да се очаква само от малцина необикновени герои и мъченици. Но въпреки това различие демократичните общества показват огромна степен на конформизъм. Неговата причина лежи в това, че трябва да има отговор на стремежа към единение и ако няма друг или по-добър начин, тогава единението на стадния конформизъм става господстващо.
Повечето хора дори не осъзнават своята потребност да бъдат конформисти. Те живеят с илюзията, че следват своите собствени идеи и наклонности, че са индивидуалисти, че са стигнали до своите мнения вследствие на собственото си мислене и само по една случайност техните идеи съвпадат с онези на мнозинството. При тях единомислието служи като доказателство за правотата на “техните” идеи.
В съвременното капиталистическо общество, казва Фром, значението на понятието “равенство” се е променило. Чрез “равенство” се обозначава равенството на автомати, на хора, които са загубили своята индивидуалност. Равенство означава не “единство”, а “еднаквост”.
“Човекът работи “от девет до пет”, той е част от работната сила или от бюрократичната машина, съставена от чиновници и мениджъри. Той почти не проявява лична инициатива, неговите задачи са предписани от организацията на работата; дори почти няма разлика между стоящите най-високо и най-ниско в йерархията. Всички те изпълняват задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Трети път за достигане на единение е творческата активност, все едно дали е на художника или на занаятчията. Във всеки вид творческа дейност, творецът се съединява със своя материал, който представлява светът извън него. Това обаче важи само за съзидателната дейност – работата, при която аз планирам, произвеждам, виждам плодовете на своя труд.
Уви, едиението, достигнато в творческата дейност, не е междуличностно; единението, достигано при оргиастично сливане, е мимолетно; единението, постигнато чрез конформизъм, е само псевдо-единение. Затова те са само частични отговори на проблема за съществуването. Пълният отговор е достигането на междуличностно единение, сливане с друго човешко същество в любовта.
“Това желание за междуличностно сливане е най-могъщият стремеж у човека. Това е изконната страст, силата, която споява човешкия род, клана, семейството, обществото. Провалът тя да бъде достигната води до лудост или унищожение – твоето собствено или на други човешки същества. Без любов човечеството не би могло да съществува нито ден.”
Фром си задава обаче въпроса какво все пак представлява истинската любов:
“Ако наречем постигането на междуличностно единение “любов”, се изправяме пред сериозно затруднение. Единение може да се постигне по различни начини – като различията не са по-маловажни от общото за различните форми на любов. Дали трябва всички те да бъдат наричани “любов”? Или би трябвало да запазим думата “любов” само за определен вид единение – онзи, който е бил идеалната добродетел през последните четири хиляди години за всички велики хуманистични религии и философски системи на Запада и Изтока?
Дали под любов разбираме зрелия отговор на проблема за съществуването, или говорим за онези незрели форми на любов, които могат да бъдат наречени симбиотично единение?”
Симбиотичното единение има своя биологичен образец във връзката между бременната майка и зародиша. Те са две същества, образуващи едно цяло. Зародишът е част от майката, получава всичко необходимо от нея. Тя всъщност е неговият свят; храни го и го закриля, но собственият й живот също е повлиян от него. При психическото симбиотично единение двете тела са независими, но психологически между тях е налице същият вид връзка.
Пасивната форма на симбиотичното единение е подчинението или ако използваме клиничния термин – мазохизмът. Мазохистът бяга от непоносимото чувство за изолираност и отделеност, правейки себе си неделима част от другиго, който го ръководи, напътства, закриля; той всъщност е неговият живот и въздух.
Индивидът се отказва от своята цялостност, превръща се в инструмент на някого или нещо извън него самия; той няма защо да решава проблема за съществуването чрез съзидателна дейност.
Активната форма на симбиотично единение е господството или ако използваме психологичния термин, съответстващ на мазохизма – садизмът. Садистът иска да избяга от своята самота и от чувството си за затвореност, като прави другиго неделима част от самия себе си. Той се самовъзвисява и самоутвърждава, включвайки в себе си другиго, който му се покланя.
Садистът командва, експлоатира, наранява, унижава, докато мазохистът бива командван, екплоатиран, нараняван, унижаван. От реалистична гледна точка тази разлика е съществена, обаче в по-дълбок емоционален смисъл, разликата далеч не е толкова важна, колкото общото между тях: сливане без цялостност.
За разлика от симбиотичното единение зрялата любов е единение при условието на запазване целостта на личността, на индивидуалността. Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Какво е даване? Макар че отговорът на този въпрос изглежда прост, той е пълен с двусмислици и затруднения. Най-широко разпространената заблуда е онази, която приема, че да даваш означава, “да се откажеш от” нещо, да се лишиш от нещо, да го пожертваш. Само онзи, чийто характер не се е развил отвъд нагласата на получаването, експлоатирането, скъперничеството, преживява акта на даването по този начин. Пазарно ориентираният индивид е готов да дава, но само в замяна на получаване; ако дава без да получава, той би се почувствал измамен. Хората, чиято основна нагласа е несъзидетелната, възприемат даването като обедняване. Затова повечето хора от този тип отказват да дават.
За съзидателния индивид даването има съвсем различно значение. Даването е висшият израз на могъщество. “Чрез самия акт на даването, аз преживявам своята сила, своето богаство, своята власт. Това преживяване на нарастнала жизненост и могъщество ме изпълва с радост. Аз се чувствам преизпълнен, щедър, жив, значи – щастлив.” Даването радва повече отколкото получаването не защото е лишаване, а защото актът на даването изразява твоята истинска жизненост.
В областта на материалното да даваш означава да си богат. Богат не е онзи, който има много, а онзи, който дава много. Онзи скъперник, който се разкъсва от тревоги да не загуби нещо, е психологически погледнато бедняк, независимо колко има. Който може да дава от себе си, е богат. Той се преживява като човек, способен да допринесе с нещо за другите. Само лишеният от всичко, отиващо отвъд нужното за задоволяване елементарните необходимости на съществуването, не може да се наслади на акта да дава материални неща.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали. В акта на даването нещо се ражда и двамата участници са благодарни заради сътвореното за тях.
Способността да обичаш като акт на даване зависи от характеровото развитие на личността. Тя предполага достигането на предимно съзидателна ориентация; при нея индивидът е превъзмогнал зависимостта, нарцистичното всемогъщество, желанието да използва другите или пък да трупа, той е добил увереност в своите собствени човешки сили, смелост да разчита на силите си за постигането на своите цели. При липсата на тези качества той ще се страхува да се отдава – значи да обича.
Освен чрез елемента на даването, действеността на любовта се проявява и чрез това, че тя винаги предпоставя някои основни съставки, общи за всички нейни форми. Те са следните: грижовност, отговорност, уважение, знание.
Това че на любовта е присъща грижовност, намира най-ярък израз в любовта на майката. Никакви уверения за любов не биха ни убедили в чувствата на майката, ако видим, че тя не се грижи за детето, ако е немарлива в храненето, къпането, или нехае за физическото му добруване. Любовта е действена загриженост за живота и благото на онова, което обичаме. Там, където такава действена загриженост липсва, там няма и любов. Човек обича онова, за което се грижи, и се грижи за онова, което обича.
Грижовността и загрижеността предполагат още една черта на любовта – отговорността. Но отговорността в нейния истински смисъл е напълно доброволен акт; това е моят отклик на изразените или неизразени потребности на друго чевешко същество. Да бъдеш “отговорен”, означава да си способен и готов да “откликнеш”. Любящият човек откликва. Братовият му живот не е работа само на неговия брат, а и негова собствена. Той се чувства отговорен за ближните си по същия начин, както се чувства отговорен за себе си. Тази отговорност при майката и нейното бебе се отнася предимно до грижите за задоволяването на физическите потребности. При любовта между възрастни тя се простира главно върху психичните потребности на другия човек.
Отговорността лесно би могла да се изроди в господство и притежателство, ако я нямаше третата съставка на любовта – уважението. Уважение не означава страх и преклонение; то означава способността да прозреш истинската същност на човека, да осъзнаеш неговата неповторима индивидуалност. Уважение означава загриженост другият да израства и се развива такъв, какъвто е. Оттук уважение означава отсъствие на експлоатация. Аз искам любимият човек да израства и да се развива заради самия себе си, а не така, че да ми угоди. Ако го обичам, аз се чувствам едно цяло с него или с нея, но с него такъв, какъвто е, а не такъв, от какъвто имам нужда, като обект за мое ползване. Явно уважението е възможно само ако аз съм достигнал независимост; ако мога да стана и да вървя самостоятелно, без да трябва да господствам и да експлоатирам другито. Уважение съществува само върху основата на свобода – “Любовта е дете на свободата”, както казва една стара френска песен; любовта е рожба на свободата, и никога – на господството.
Не е възможно да уважаваш някого, ако не го познаваш – ако не се направляват от знание, грижовността и отговорността биха били слепи. Знанието пък би било празно, ако не е мотивирано от загриженост. Има много пластове на познаването; онова знание, което е аспект на любовта, не остава по париферията, а прониква до сърцевината. Ала това е възможно само когато престъпя отвъд своя егоизъм и погледна другия с неговите очи.
Изконната потребност да се слееш с друго човешко същество, така че да престъпиш отвъд затвора на своята отделеност, е родствена на друго собствено човешко желание – да опознаеш “тайната на човека”. Както животът в своите чисто биологични аспекти е чудо и тайноство, така също и човекът в неговата човешка същност е неразгадаемо тайнство за себе си самия и за своя ближен.
Тъкмо в копнежа да проникнем в тайната на човека – негова, а значи и наша собствена – се крие съществена движеща сила за дълбочината и интензивността на жестокостта и разрушителността.
При децата често виждаме съвсем открито този път към знанието. Детето взема предмета и го разчупва, за да го опознае; или пък разкъсва животинче; жестоко откъсва крилцата на пеперудата, за да я опознае, да разбули нейната тайна. Зад жестокостта стои един по-дълбок мотив; желанието да опознаеш тайната на нещата и на живота.
Другият път към опознаване на “тайната” е любовта. Любовта е действено проникване в същността на другия, при което желанието за познание се усмирява от единението. Чрез акта на единението опознавам теб, самия себе си, всички – но не “зная” нищо. Зная по единствения възможен за човека начин да опознае живото – чрез единението, не чрез някакво знание, което мисълта може да ни даде. Любовта е единственият път към познанието, който чрез акта на единение дава отговор на моите въпроси. В акта на любовта, в акта на себеотдаването, в акта на проникване в другия, аз себенамирам, откривам себе си, откривам нас двамата, откривам човека.
Копнежът да опознаем самите себе си и нашите ближни е бил изразен в делфийското мото: “Познай себе си.” Той е движещата сила на цялата психология. Но доколкото стремежът е да опознаем човека в дълбочина, неговата съкровена тайна, желанието никога не може да бъде осъществено само чрез обичайното познание, познание само чрез мисълта. Дори да знаехме за себе си хилядократно повече, пак никога не бихме стигнали до дъното. Бихме останали за себе си самите загадка, каквато биха оставали за нас и нашите ближни. Единственият път към пълно познание се състои в акта на любовта: този акт отива отвъд мисълта и отвъд думите. Това е дръзкият скок към преживяването на единението. Но знанието в мисълта, тоест, психологическото познание, е необходимо условие за пълно опознаване в акта на любовта. Трябва да познавам другия човек и самия себе си обективно, за да мога да съзра неговата реалност или по-скоро да превъзмогна илюзиите – ирационално изкривената си представа за него. Само ако познавам едно човешко същество обективно, мога да го позная в съкровената му същност, в акта на любовта.
Грижовността, отговорността, уважението и познанието са взаимозависими. Те са синдром на нагласи, които би трябвало да са налице при зрелия човек; тоест – при човека, който развива продуктивно своите собствени способности, който иска да има само онова, за което се е трудил, който е изоставил нарцистичните блянове за всезнание и всемогъщество, който е постигнал смирение, основано върху вътрешната сила, която само една същински съзидателна активност може да даде. Само благодарение на съзидателната активност можем да придобием тази вътрешна сила, която ще ни помогне да овладеем най-великото човешко изкуство – изкуството да обичаме

         В следващите страници Фром отделя особено значение на обектите на обичта. Би ли могъл човек да обича само отделна личност? Не, защото ако човек насочва обичта си само към един , неговото чувство не е обич, а привързаност или разширен егоизъм. Но това насочване към всички хора, не изключва различията между видовете обич според обекта, към когото тя е насочена. Фром разграничава следните обекти на обичта:

                                      1. Братска обич

                                      2. Майчина обич

                                      3. Еротична любов

                                      4. Да обичаш себе си

                                      5. Обич към Бога

        

         Под братска обич се има предвид „чувството на отговорност, грижа и уважение към всяко друго човешко същество, желание да го познаваме и утвърждаваме” [стр.41].

         Как трябва да се възприема другия човек? Човека отсреща не трябва да се възприема повърхностно, а да се вникне дълбоко в неговата същност, да се види човешкото в него. Като начало на братската обич се възприема обичта към бедните, безпомощните, нуждаещите се от малко топлина и обич хора. Именно „обичта към безпомощния, към бедния и към непознатия са началата на братската обич. Да обичаш нечия плът и кръв не е никакво постижение. Животното обича своите малки и се грижи за тях. Безпомощният обича своя господар, понеже животът му зависи от него. Детето обича родителите си, защото има нужда от тях. Същинската обич започва само в сърцето, само на онези, които не преследват никаква цел” [стр.41].

Майчината обич от своя страна изразява обичта към безпомощни. Кои са безпомощни? Такива са децата, които се нуждаят от помощта на своята майка. „Същността на майчината обич е да се полагат грижи за израстване на детето, а това практически означава желание за отделянето му от майката.” [стр.44] Фром продължава  разсъжденията си като изтъква, че „майчината обич към растящото дете, обич, която не иска нищо в замяна, е може би най-трудната форма на обичта, а освен това е измамлива поради лекотата, с която се поражда в душата на майката. Трудността идва от това, че истински любяща майка може да бъде онази, която е способна да обича; ако тя е в състояние да обича своя съпруг, другите деца, чуждите хора, всички човешки създания. Иначе тя би била нежна майка, докато детето е още малко, но не би могла да стане любяща майка-проверка, за което е готовността да понесе да понесе раздялата-и дори да продължи да го обича след раздялата” [стр. 45].

Основната разлика между разгледаните братска обич и майчина обич, е че братската обич е обич между равни, а майчината обич е обичта към безпомощни. В противовес на разгледаните видове обич е еротичната любов, която е влечение към пълно сливане, към единение с друг човек.

         Когато двама души станат интимно близки т.е „обичащият” познава вече „обичаното” лице тъй добре, както себе си те сриват всички прегради помежду си. Много често интимността се свързва със сексуалните контакти. Това ли е единственият начин за интимност? Опознаването на другия, споделянето на чувствата, мисли, преживявания също е интимност. Интимността не би трябвало да се изчерпва само в леглото.

         Фром разглежда, това че ако между двама души има любов, може да възникне и желание за физическа близост. Но това не се изразява единствено в стремежа да покоряваш или да бъдеш покоряван, а от нежност. Но може ли да има единение без любов? Въпреки че сексуалното привличане създава за момента илюзия за единство, без любов хората остават далеч един на друг, такива каквито са били преди.

         В следващите редове на книгата разсъжденията са свързани с това, че често могат да се срещнат двама души влюбени един в друг, които не изпитват обич към никой друг.

         При еротичната любов трябва да има взаимност. Да си готов да свържеш живота си изцяло с живота на другия. Трябва ли да се жертваме в името на любовта? Фром казва, че „обичта трябва да бъде по същество акт на волята, решение да свържеш изцяло живота си с този на другия човек.[стр.48].

За това схващането, че ако не е успешна една такава връзка, лесно може да бъде прекратена, и еднакво погрешно, както и разбирането, че в никакъв случай тя не трябва да бъде разтрогвана.

         Освен разгледаните обекти на обичта Фром отделя внимание и на това да обичаш себе си. Обичта към другите той приема като добродетел, а обичта към себе си като грях. Идентични ли са егоизмът и обичта към себе си? Разглеждайки ги обширно се стига до извода, че щом човек може да обича ближния си като човешко същество, защо да не обича и себе си. Егоизмът и чувството да обичаш себе си далеч не са идентични – те са противоположни. Егоистът обича себе си не прекалено много, а прекалено малко, в същност той се ненавижда.

         Размислите си върху чувството да обичаш Фром обобщава с думите на Майстер Екхарт „Ако обичаш себе си, ти обичаш всички други, тъй както обичаш себе си. Докато обичаш друг човек по – малко, отколкото себе си, не ще  успееш да обичаш себе си. Ако обаче обичаш всички еднакво, включително и себе си, ще ги обичаш като едно лице и то е единението на Бога и човека. Тъй че голям и праведен човек е оня, който, обичайки себе си, обича еднакво и всички останали.” [стр.53-54]

         Друга форма на обичта освен посочените е религиозната форма на обичта – наречена обич към Бога. Чрез нея също се цели да се превъзмогне изолираността да се постигне единение. Разгледано е вниманието, което се отделя на бога в теистичните религии. Той се приема като най –висша ценност, като най – желаното добро. Как развитието на човешкия род се характеризира с откъсване от природата, от майката, от връзките с рода и земята. За този стадий на еволюция свидетелстват редица примитивни религии, които превръщат дадено животно в тотем, прекланя се на определено животно като на Бог. По късно с развитието на изкуството човекът превръща творението на собствените си ръце в Бог. А в по – късен стадий той дори им придава човешки образ.

         Ерих Фром се спира на разликата между матриархалните и патриархални елементи в религията с оглед да покаже, че характерът на обичта към Бога зависи от относителната роля на матриархалния и патриархалния аспект. „Патриархалният ме насочва да обичам Бога като баща, приемам, че той е справедлив и строг, че наказва и възнаграждава и че накрая ще ме удостои с избора си като негов любим син. Както Бог избра Авраам – Израел, както Исак избра Яков, както Бог избра своя любим народ. При религия с матриархален аспект аз обичам Бог, сякаш е всеотдайна майка. Имам вяра в нейната обич която не се влияе от това, дали съм беден и безпомощен, дали съм съгрешил; тя ще ме обича и няма да отдава предпочитания на никое от другите си деца вместо мен; каквото и да се случи, тя ще ми се притече на помощ, ще ме спаси, ще ми прости.” [стр.57]

         Прави се съпоставка между обичта към Бога и обичта към родителите. Потвърждава се, че обичта към Бога и обичта към родителите са неотделими една от друга. Ако човек не се откъсне от кръвните връзки с майката, рода, нацията и съхрани детската зависимост от един наказващ и възнаграждаващ или от друг авторитет, той не би могъл да постигне по зряла обич към Бога. В такъв случай вярата му може да се сравни с ранната фаза на човешката религия, в която Бог се е възприемал като покровителка майка или като наказващ – награждаващ баща.



Обичта на практика



         След разгледаните теоретични въпроси на изкуството да обичаш Фром се спира на един по сериозен проблем – проблемът за изкуството да обичаш на практика.

         Може ли да има рецепта за любовта? Чувството да обичаш е съкровено. Всеки човек е строго индивидуализирана личност и изживява любовта чрез и за себе си. Няма човек, който да не е изпитал това свято чувство на практика. Любовта е най истинското и красиво нещо в живота. Тя ни кара да полетим, да даваме без да търсим отплата, да мислим за другия все едно сме едно цяло.

         Авторът разглежда общовалидните изисквания, които се отнасят за практиката на всички видове умения. Представят се четири фактора за изкуството да обичаш:

1.Дисциплина

2. Съсредоточеност

3.Търпение

4.Изключителна заинтересованост



         Първото изискване за дисциплина е характерно за всяко изкуство. Ако човек иска да има добри постижения в дадена работа трябва да спазва необходимата дисциплина. Спазва ли съвременния човек дисциплина? За него няма нищо по лесно от това да се научи на дисциплина, но той се отличава със ниска дисциплина извън работното място. „когато не е на работа той предпочита да мързелува, да се размотава, или ако използваме по приличен израз – „да си почива.”[стр.88]

         Без дисциплина живота става хаотичен и разхвърлян, което изостря нуждата от съсредоточаване. Съсредоточаването е задължително условие за овладяване майсторството на едно изкуство. Всеки който се е опитал да усвои някакво умение това е известно. Необходима ли е тя? Фром казва „липсата на съсредоточеност ясно проличава в трудността ни да останем сами със себе си. За повечето хора е невъзможно да седят спокойно без да приказват, без да пушат и да четат, без да пият и пр. те стават нервни, не ги свърта на едно място и трябва да правят нещо с уста или с ръце.”[стр.89]

         Третият фактор търпението е необходимо условие за постигане на майсторство в дадено умение.самото изкуство изисква търпение. Тук обаче се обръща внимание на промишлената система, където стимулира – обратното – бързината. „нейният съвременник мисли, че губи нещо, всъщност време, ако не работи бързо. И въпреки това той не знае какво да прави със спечеленото време, освен да го убива.” [стр.90]

         Както за всички умения така и за изкуството да обичаш е неотменно – изключителната заинтересованост за овладяване на майсторството. Обръща се особено голямо внимание на съсредоточеността „Да си съсредоточен, означава да живееш изцяло в настоящето, тук и сега, и докато правиш нещо, в момента да не мислиш за онова което ти предстои да вършиш.” [стр.93]

         Всички тези неща казани по – горе дават отговор на въпроса какво е необходимо за практическата дейност в областта на всяко изкуство. Фром разглежда и специфичните изисквания, свързани с изкуството да обичаш. Според него главното условие за постигане на обичта е преодоляване на нарцисизма у личността. Той представя нарцистичната нагласа на индивида, който смята за реално само онова, което съществува у него, а явленията от действителността – от външния свят за него не са самостоятелни реалности. На другия полюс поставя обективизма като качество да се разглеждат хората и предметите такива каквито са – обективно.”Качеството да се мисли обективно е здравият разум; емоционалното отношение в основата на здравия разум е скромността. Да си обективен, да влагаш в здравия си разум, е възможно само ако си постигнал скромност в отношенията към другите, ако си се отърсил от детските мечти да бъдеш всезнаещ и всемогъщ.” [стр.99]

         Особено внимание е отделено и на едно особено качество – вярата. Практиката на изкуството да обичаш изисква практика на вярата. Когато вниква в проблема за вярата Фром разграничава рационална и ирационална вяра. Под ирационална вяра разбира вярата, която се подчинява на определен ирационален авторитет. За разлика от нея рационалната вяра е убеждение, което се корени в личното изживяване на мисъл или на чувство.

         Вяра в какво в същност? Вяра в себе си или вяра в ближния? За Фром в сферата на човешките отношения вярата е неотменно качество на всяко по – голямо приятелство или любов. Човек трябва да вярва в себе си, защото само по този начин може да вярва в другите. Свързвайки вярата с обичта от голямо значение е вярата в обичта, в способността да вдъхнеш обич у другите и в нейната устойчивост.

         В тази изумително искрена и откровена книга Ерих Фром показва, как това необикновено чувство – обичта може да промени целия ни живот. Повечето от нас не успяват да развият способността си да обичат по единствения истински значим начин – любовта, почиваща върху зрелостта самопознанието и смелостта. Също както при усвояването на всяко друго изкуство, за да се научим да обичаме ни е необходима практика и целеустременост. Но тук нуждата от истинска проницателност и разбиране е дори по голяма, отколкото при другите изкуства. Това е поразителна книга. Фром разглежда любовта във всичките: не само романтичната любов, заобиколена с толкова погрешни концепции, но и любовта на родителите към децата, братската любов еротичната любов и любовта към Бога.


Vanzari icoane ortodoxe

 
 
 
eXTReMe Tracker